"Own only what you can always carry with you: know languages, know countries, know people. Let your memory be your travel bag."

-Aleksander Solzhenitsyn

"It may be hard for an egg to turn into a bird: it would be a jolly sight harder for it to learn to fly while remaining an egg. We are like eggs at present. And you cannot go on indefinitely being just an ordinary, decent egg. We must be hatched or go bad. "

- C. S. Lewis

We are time's subjects, and time bids be gone.

   
   Нали знаете, има едни хора, които не сте виждали от малки деца. Хора, които са се променили дотолкова, че времето ви се струва като безмилостна машина на пълно преобразяване. Именно така се почувствах, когато отново видях Сара.

   Бяха изминали десет години от последната ни среща. Шестгодишна, мълчалива, облечена малко неугледно, но пък вечно заобиколена от животните си. Малко и завиждах - имах чувството, че притежаваше цял зоопарк у тях. 

  Сега пред мен стоеше намръщено момиче с късо подстригана, искрящо червена коса, пиърсинг на носа и черни дрехи.  
Неузнаваемост. И единствената причина е времето.  

Every leaf speaks bliss to me, fluttering from the autumn tree.

Усещаше я навсякъде около себе си. Може би в пожълтелите листа, или пък във все по-осезателно застудяващия вятър.  А може би единственото нещо, което ѝ напомняше на идващата есен бяха хората, и по-точно израженията на лицата им. Все по-малко усмивки, все повече примирени, неутрални физиономии. Гадно. Не ѝ се искаше да идва. Изминалото лято беше  наситено с приятни емоции, нови преживявания и слънчеви дни. Сега я очакваха главно липса на време, няколко сърдити учители и не особено добре настроеният ѝ бивш. Можеше да е и по-зле, разбира се. Налагаше се да прибегне до единствения ефикасен метод – положителното приемане на нещата. Усмихна се. Малко шантаво, да, но определено проработи...